If I look back, I'm lost.

my skin has turned from porcelain...

Дъщерята на Джонатан Келтз. Бе красива.
Красиво цвете, чиято единствена цел в живота бе да носи наслада.
Всичко друго бе за брат ѝ и понякога тя се питаше защо е родена, защо изобщо родителите ѝ си бяха направили усилието да отгледат още едно дете, ако имаха идеята просто да я разглезят? Мечтаеха за малко момиченце, може би. Една красива малка принцеса, която да обсипят с внимание. Поредното извинение, за да прахосат солидна част от парите си. Русокосото момиченце тичаше край фонтана в градината. Посещаваше само частни училища или понякога дори учителите идваха у дома им. Посещаваше уроци по балет и пиано и макар че ги обожаваше, бързо губеше интерес почти всяко извънкласно занимание, с което уплътняваха времето ѝ. Обратния ефект, може би. Все пак те я разглезиха, макар че щетите можеха да са много по-фатални.
Датата бе 7 август 2004 година. Чу изстрел, който я изплаши. Първоначалният инстикт бе да открие брат си, но страхът победи разума. Единадесетгодишната Селена се скри в гардероба на майка си. Въздухът се насити с аромата на парфюма ѝ. Жасмин и бял пипер. Из къщата ехтяха гласове. Не викове, не молби, а само шепоти и други звуци. Нищо, което би могло да ѝ подскаже какво се случва. Постепенно заглъхваха. Един по един гласовете изчезваха сякаш никога не бяха съществували. След това имаше стъпки. Бавни и премерени стъпки, приближаващи към нея. И те заглъхнаха. Вратата се открехна бавно и бялата светлина я заслепи. Две ръце уловиха раменете ѝ и след това... нищо.

... to ivory,

Бе красива. Красиво цвете, чиято единствена цел в живота бе да носи наслада.
И г-н Рокфелер го разбра още първия път, когато я видя.
Имаше проницателни зелени очи, които променяха цвета си според настроението ѝ. Казваха, че има очите на ангел и като такъв бе винаги тиха и някак отнесена. Почти не говореше, а мълчанието ѝ улесняваше всички. Четири години без затворена в малка стая с четири плътни стени, далеч от родителите и от брат си. Четири години бяха достатъчно дълго време, за да я накарат да ги забрави и да повярва във всичко, в което те искаха. И тези четири години изминаха преди да се появи г-н Рокфелер. Дали?
След виковете оставаше тихият шепот. Преди да заспи Селена повтаряше имената на родителите и брат си, включително и своето. Сякаш искаше да се убеди, че те съществуваха, но тихите гласове в главата ѝ не позволяваха. На свой ред те шепнеха думи, които я ужасяваха. Момичето просто покриваше с ръце ушите си, за да заглуши тихите гласове, а след това отново започваше да шепне имената на родителите и брат си, докато не повярва, че те бяха истински. Ала колкото повече опитваха да я отделят от спомените, толкова по-ясни ставаха някои неща за нея.
Клариса, майка , беше нейният идол. След като проговори Селена бързо се научи да говори като нея. Имаше тих и нежен глас, чиито думи биваха прекъсвани и незабелязани сякаш се сливаха с лекия пролетен вятър. Когато проходи, тя дълго време наблюдаваше грациозната походка на майка си, за да я пресъздаде. През детството ѝ стилът ѝ беше изцяло по мнение на майка им, а след това тя не промени нищо. Изгуби се в сянката на собствената си майка до такава степен, че забрави коя. Беше толкова заслепена, че не виждаше грозната страна на тази приказка.
Фалшивите усмивки, затръшването на две врати на две отделни стая сякаш нарочно поставени една срещу друга, изневярите. Господи, изневярите… Не бе срещнала първата си любов, когато се отврати от онова, в което се бе превърнала. Защо изобщо искаше да прилича на тази жена, която не обичаше своя съпруг? Обичаше парите му. Не сигурна, че дори тях обича вече. Докато бе млада, една жена имаше увереност и се интересуваше от материалния си статус. Когато красотата ѝ бавно започваше да я изоставя, тя се нуждаеше от любов. Такава нямаше да бъде открита в едно разбито семейство.

... to steel.

Ръката ѝ премина през лицето му, галейки го. Светлите ѝ очи, от които сълзите преливаха и се стичаха по лицето ѝ, търсеха неговия поглед, който отчаяно я избягваше.
Защото тя нямаше нищо друго.
Отказа се. Отпусна глава върху гърдите му, а дрехите му изтриха солените ѝ сълзи, но онзи сладко-горчив вкус на последната им целувка остана по устните ѝ.
Отвъд малката таванска стая с тежки пердета в цвят бордо, легло с кремав на цвят балдахин и страинни потрети със строги погледи светът за нея не съществуваше. Отвъд картините в главата ѝ, причина за отнесеният ѝ поглед, светът изглеждаше сив и мрачен. Потискаше я, защото накъдето и да погледнеше виждаше тъжни очи, следи от сълзи, разбити семейства и белязани от болка и нещастие души. Те караха нейната да плаче. Сякаш безмълвно страдаше с всички около себе си. Без да вижда смисъл във всичко това. Нямаше спомен кога започна всичко това, ала може би беше по рождение. Тази безразмерна тъга винаги бе била част от нея. Макар че трудно можеше да я нарече тъга.
- Истински сме! - почти извика, едновременно разярена и огорчена. - По дяволите, ние сме истински! Може би сме побъркани, хаотични и несигурни в чувствата си, но сме истински. Това е истинско!
Но ако знаеше, че краят е такъв, никога не би изрекла тези думи. Никога не би започнала тази борба. От малка имаше една неосъществима мечта. От малка търсеше хармония и мисълта за мир обсебваше мислите ѝ. Без значение какъв... Вътрешен, външен, световен. Достатъчно ѝ бе да постигне някаква форма на примирение. Със себе си, с околните, с живота или с тишината. Нямаше абсолютно никакво значение. И в един момент осъзна, че спокойствието отдавна не беше на дневен ред. Колкото повече го търсеше, толкова повече затъваше. Достигна до такива граници на лудостта, че вечер сама се питаше дали беше луда, или не беше. Достигна до някакво тежко състояние на шизофрения, което все пак нямаше нищо общо с нея. И най-накрая достигна до прозрението, че всички тези размисли бяха усилия, хвърлени на вятъра.
Кажи ми, че е така.
Никога не чу желаните думи. Никога нямаше да ги чуе. Вече започваше да се пита дали наистина бяха истински или просто на нея ѝ се искаше да са. Ала до последно тя отказваше да приеме възможността такива неща като спокойствие и мир да не съществуват. Поне не и в онази форма, в която на нея ѝ се искаше да съществуват. Нямаше истинско щастие, нямаше вечен мир и нямаше безоблачни дни. Не и в този живот, не и в този жесток свят.