the streets

Хванах ръката му и усетих, че е по-топла от преди. Явно все още беше твърде притеснен или може би уплашен, за да се успокои напълно. Но това не ме интересуваше много. Просто го последвах като послушно кученце, което ходи след стопанина си. Искам само да опиша, че това е да можеш да си чуеш мислите е най-хубавото нещо, което може да има. А да не говорим за свежия въздух, който е направо дар божи.
Докато ходехме гледах гърба на мъжа пред себе си и чак сега осъзнах, че е далеч по-висок от мен. А да не говорим, че аз не бях в крайно перфектна форма. Липсата на сън ми действаше така. И се чувствах доста уморена, но нямаше как. За такива като мен простите човешки нужди бяха нещо незначително.
-Може ли една идея по-бавно?
Но сякаш говорех на стена или не точно, защото започна да ходи по-бързо, а аз трябваше да прескачам крачки, за да смогна. В момента да си призная предпочитах отново да съм в тренировъчния лагер. Там поне ме завързваха за дъното на някой басейн и отброяваха четири минути.
Щом спря си поех дълбоко въздух преди да го погледна. Как може някой, който преди малко изпи почти бутилка алкохол да е толкова бърз.
-Да кажа за начало. Не съм ловец. Бях такъв, но се превърнах в мутант и сега съм една от главните цели.

Когато чу това Алекс се закова на място. Това си бе жива подигравка с мутантите по началото. Един от ревностите им противници се бе превърнал в един от тях. Обърна се към жената.Не осъзнаваше, че е толкова близо до нея, докато не усети насечения дъх, галещ кожата му. Очите му бяха впити в нейните, неразбиращи и тъжни.
- Защо си го причини? - С горчивина попита той. НЕ можеше да разбере хората, които доброволно се обричаха на това проклятие до живот. Да бъдеше гонен като дивеч и да се криеш цал живот, неспособен да имаш семейство или човек до себе си, обречен на самота и страх. Прилива на огорчение и гняв го напусна и той се отръдпна осъзнавайки неуместната дистанция. Огледа се и каза:
- Тук можем да говорим. Можеш да ме питаш...или каквото искаш. - Все още държеше ръката й и я пусна бързо. Студената й го успокояваше. Очите й все още се взираха в неговите и това го накара да отклони поглед. Изнервяше го продължителното взиране, не знаеше какво още можеше тази жена, която не познаваше. Може да има нови видове мутанти, които четат мисли или влизат в съзнанието. А тя можеше да разбере прекалено много.

Погледнах надолу когато ме попита защо си го причиних. Истината беше, че не бях аз тази, която се подложи доброволно на трансформацията. Ако зависеше от мен нямаше да съм и ловец, но нищо не ни е питал.
-Моят екип .. оказахме се твърде .. опасни и Института реши, че трябва да се отърве от нас. Затова когато избухна първия бунт вместо хората, които трябваше да се погрижат за това изпратиха нас. Накрая числеността ни беше твърде малка и се получи, че половината бяха убити, а другата .. превърнати
Спрях и се огледах. Направих няколко крачки назад и се подпрях на стената. Поех си дъх, защото всеки път когато се сетя започнах да изпитвам пристъп на паника. Започнах да дишам дълбоко и на ум да броя от десет надолу.
-А за това, че съм била ловец. Също не беше пожелание. Да си кажа това, което правеха с мутантите в Института си беше за предпочитане. Сега относно вас.
Спрях за секунда, защото усетих как ръцете ми започват да треперят. Стиснах си силно юмрук и затворих очи за пореден път.
-От кога сте такъв? И защо не се криете като останалите от вашия вид?

Паниката изписана на лицето на жената за миг го накара да се разколебае. Това, което правили с мутантите било за предпочитане. Чуваше ли се?! Нима си просеще да си навлече гнева на феникса. Александър я погледна. Паниката я беше обгърнала и жената изглеждаше толкова ранима и крехка, че ако някой бе на негово място би й простил всички гадости, които бе извършила през годините. Но не и той. Мъжа бе безмилостен и нямаше как да прости на красавицата това, което бе правила като ловец и учен. Това е непростимо. Запали си цигара и се облегна до нея.
- Какво очакваш да ти разкрия съкровенната си семейна история ли?! - Иронично я попита той. Остротата в гласа му бе абсолютно неприкрита, а очите му не я изпускаха. Едно по-рязко движение от страна на Александра и беше мъртва. Феникса се бе подготвил на идване към тази улица. Бе готов да я овъгли без да му мигне окото. След известно време проговори отново.
- Радвам се, че си мутант. Сега разбираш как се чувстваме ние. - Донякъде я съжаляваше. Самият той не познаваше друг живот освен мутантския. Реши да й каже поне нещо без излишни подробности. Нещо, което би казал на друг мутант. - ще ти разкажа някои неща, ако ми кажеш защо искаш да знаеш. - Захвърли фаса си настрани и обърна цялото си тяло към нея, очакващ отговор. - И не, нямам нищо общо с Херондейл.

-Любопитството на учените, ако можем така да го наречем.
От джоба на якето си извадих дебела черна ластичка и внимателно завързах косата си на стегната опашка. Така поне косата не ми пречеше. Въпреки, че разкривах тази проклета татуировка, която си беше по-скоро баркод отколкото нещо красиво. А и ако някой се вгледаше спокойно може да види истинското ми име.
Обърнах се към Александър и се усмихнах миличко. Поне този път пристъпи не беше толкова силен, като минали път, че да стигна до лекарства.
-Херондейл са първото семейство феникси, не е задължително някой от тях да те е превърнал. Достатъчно е да е бил някой феникс. Но по-скоро ми е интересно дали си още нещо, освен феникс. Разбираш ли .. търся хибриди.
Е нямаше да му кажа, че самата аз съм такъв, и че те са толкова редки, че лесно можеш да ги преброиш. Нека си мисли, че съм просто една сянка.
-Да си призная и аз нямам нищо общо с първоначалните семейства, така че това не е толкова учудващо. И по-добре спри и цигарите. Вредят, а това че си пламтяща птичка не значи, че си имунизиран срещу смъртта.

Мъжа я погледна, но някак през нея. Ако тя самата беше хибрид то не можеше да й свърши работа. Той не бе такъв. Чистокръвен феникс до мозъка на костите си. Запали още една цигара. За него цигарите бяха гаден навик придобил през годините, но и не можеше без тях.
- Не ми пука дали ще умра 5 или 10 години по-рано. Животът на мутантите не може да се нарече живот.- Замислено каза той. От както се помня съм Феникс. Роден съм в Русия, но ме изпратиха в една провинция доста далеч от тук. Баща ми бил феникс, а майка ми също била мутантка, но не ми казаха какво е била. Имам само техни снимки. Никога не съм ги познавал. Не ме е страх да ме хванат. До сега не се е намерил толкова добър ловец, че да ме спре. Обучиха ме доста добре преди години, а и смъртта не плаши. - Александър се усмихна мрачно и свали якето си. Тениската разкриваше слабото му, но жилесто тяло, цялото покрито с татуировки и белези, някои от които добре прикрити с различни картини някои добре видими.- Ами ти? Защо търсиш хибриди? Да не би да правите някакво опълчение на хибридите? - Засмя се горчиво той. - И кога смяташ да ме нападнеш. - Изведнъж от отговарящия се бе превърнал в разпитващия. - Гледаше Александра в очите, винаги готов да се защити с безценния си огън

-Пак с чисто научна цел.
Усмихнах се миличко и изведнъж минах през стената. Беше далеч по-лесно когато не мислех за много неща. Даже беше приятно чувството да минеш през някаква материя.
В следващия момент минах пак през стената, но от другата страна на Александър и започнах да се разхождам с невинно погледче на лицето.
-Руснак? Прекрасно. И аз съм от Русия. И не мисля да те нападам. Не убивам мутанти, само ловци. Онова момче. Беше мой ученик, преди да ... е да стана това. А и като кажа ученик ... да кажа, че сигурно съм по-млада от теб, да не си помислиш, че съм много стара или нещо.
И в този момент тотално освободих духа си пред този мъж.
-Пък и защо да те нападам. Искам да кажа ... лесно мога да избегна повечето атаки, било то с лед, било то да минах през мен и още повече .. не съм спала от два дена. Нямам силите за битки.

- И защо не спиш? - Странно му бе да води нормален разговор. Отдавна не се бе случвало просто да си говори с някой. Нещо, което нормалните хора правят. Уви Александър отдавна не се приемаше за нещо нормално. Когато очакваш да те дебнат за всеки ъгъл нмаш правото на грешки, а още по-малко просто да си побъбриш с някой за сън например. Макар да й нямаше доверие феникса се отпусна малко, но не прекалено. Не се знаеше до колко го лъже. Трудно му беше да не се опитва да флиртува, все пак бе мъж, а тя красива жена. Беше му писнало от някакви момичета за по една вечер, а и отдавна не бе посещавал любимия си публичен дом. Там не го питаха какъв е, а просто му взимаха парите.
- Как е истинското ти име?! -В отговор на въпросителния й въпрос Алекс се засмя. - Да не мислиш, че не знам. Забавно е понякога как обикновени хора се опитват да хванат мутанти. Знам доста неща. - Облегна се с една ръка на стената. Приближи се към Александра и се усмихна. Колкото и да не умееше да го прави се насили. - Вече си една от нас. Можеш да ми се довериш. - След кратка пауза, в която той подбираше думите си...но сякаш се отказа. Едва ли щеше да го направи. - Но защо пък и ще го направиш. - Засмя се горчиво той. - В някаква забутана улица, пред непознат.... няма значение. - Последните му думи увиснаха във въздуха. Бе му някак неудобно пред нея, защото самият Алекс осъзнаваше пред себе си, че през половината време си я представяше без дрехи, а в другата търсеше начини да се защити от нея ако го нападне.

-Не спя, защото постоянно имам задачи. Ловците не са както когато аз бях, по-неорганизирани са и не знаят прости тактики за залавяне на отделен вид мутант, но все пак не са за подценяване. А и претърпявам пристъпи на паника когато се събуждам
Изведнъж усетих, че започва много да разпитва и поех отбранителна позицията. Защо когато ме попита за името ми изведнъж се почувствах като мишка в капан. Не исках да му го казвам, още повече, че Абигейл Доун беше просто име дадено ми от банда луди докторчета, които искаха да ме направят нещо по-страшно и от мутант. Докоснах внимателно тила си и заотстъпвах назад.
-Може ли да пасувам на въпроса за името.
Погледнах на другата страна, а след това и нагоре към небето. Скоро щеше да се стъмни, а аз усещах изтощение в крайниците.
-И не съм една от вас. Едно е да си мутант без минало като моето. Приемат те, без да те съдят, но за такива като мен .. светът не е с отворени обятия. Последната седмица един феникс се опита да ме изпепели докато отнасях куршум заради него. По-рано пък една сянка се опита да ме заледи, защото видя, че не съм напълно беззащитна.
Направих няколко крачки и застанах пред него.
-Защо ти не ме уби? Хайде .. както виждаш не нося оръжия. Няма да се отбранявам. Дори няма да минавам през теб.

Александър я погледна. Явно това с името й беше болна тема, като на всички ловци всъщност. Вдигна ръка с длан напред към нея.
- Извинявай за въпроса с името. - Направи мили очички. За миг се почувства толкова необремен, че би й казал всички, което би искала. Дори би казал и името, което му бяха дали в онази проклета ферма. Името, с което гордо се представяше пред другите, а в последствие искаше да изтрие от паметта си, но така й не успя да го забрави. Проследи погледа на Александра към небето и се усмихна. Заговори сякаш на себе си.
- Преди често гледах небето, чаках нещо там да ми подскаже какво съм, защо всичко това се случва на мен, но освен болки във врата...- засмя се. Звънливия му смях разчупи вледенената тишана. - Не получих отговор. - Обърне се към жената. - Не мърдай. - Той посегна към нея и докато пред напрегнатия погле на Александра отмяташе един кичур от косата, заговори. - Никога не нападам пръв. Ти не ме нападаш и аз не те нападам. Не съм от хората, които удрят без да питат. Как разбра, че съм феникс? - Отдръпна се от нея и се облегна на стената на близката сграда палейки поредната цигара.

Преглътнах леко разтревожено, когато доближи ръката си до мен. Контакта с хората не ми беше особено познат, още повече, че ако някой тръгне към мен очаквам да ми избоде очите или пък да ми счупи някоя ръка, но слава на бога това още не е ставало. Е поне едното де.
-Аз ... тъй като не съм напълно сянка близо до противоположен на моя елемент мутант не мога да използвам силите си. Така в бара не успях и се досетих, а и си твърде топъл на допир.
Ей при това изказване станах известно червена и веднага погледнах на другата страна. След дълга тишина накрая я разчупих като споделих, нещо, което си мислих, че няма да мога да кажа на никой.
-Абигейл Доун. Така ме наричаше ученият, който трябваше да ме обучи. И извинявай, но .. отгледана съм в Института и не мога да разговарям много с хората. Единствено да наранявам.
Отново погледнах нагоре и за миг зениците ми се разшириха.
-Може ли ... да отидем на по-закрито място?

Мъжа проследи погледа й нагоре и кимна. Усмивка и лека руменина бяха на лицето му. Чувстваше се просто...като в сън. Така можеше да се нарече. Отдавна не бе срещал мутант, който е две неща в едно, който е бивш ловец на сенки, дяволски красив, а на всичкото отгоре и жена.  Александра тръгна, но феникса я хвана за ръката.
- Брайън Симсън. - Така ме кръстиха приемните ми родители. Преди да починат...така се казвах преди. - Пропускаше факта, че той ги бе убил, с още дузина обучаващи се. - Нямам дом, нито място така, че не мога да ти предложа закрито място преди да завали. - Александър наведе глава. Чувстваше се тъпо, защото никога не си взимаше нещо под наем, спеше по входове и от време на време почти през ден два минаваше през хотелите за по седмица или бардаците.

-Страхотно име. Звучно е.
Съвсем тихичко се засмях и извадих от чантата си връзка с ключове. Подадох му ги и се отдръпнах. Безопасната дистанция за мен беше доста важна, още повече, че ако ме нападне като нищо в опита си да мина през него и той да мине през някоя стена. Резонансът на силите в моя случай беше нещо съвсем нормално.
-Това е ... мисля, че са ключовете за апартамента в центъра. Ще се учудиш колко доходоносна е работата на един ловец, макар и на други ловци. Та подарявам ти го.
Сложих ръцете си зад гърба и за момент се завъртях поглеждайки към уличката.
-Хайде. Дано ти хареса, защото нямаш право на негативен отговор. А и е обзаведен с последните технологични щуротии на пазара.
П.П: Ако искаш прави тема в домовете, вече си имаш нов дом.