Self - destruction/ don't play with fire...

- Никога не забравяй какво си Брайън! - Мъжът удари момчето и то падна на земята. Продължаваше да го удря, повтаряйки завета на семейството. Момчето бе със сцепена устна, а от устата му капеше кръв. Гледаше с омраза мъжа срещу него и се опитваше да сдържи сълзите си все пак бе само на 13 -ет. Вече беше мъж и нямаше право да плаче.
- Нима сега ще плачеш? Господи! Отгледал съм женчо! - Мъжа се изплю настрани и се върна в къщата. Заваля....Брайън остана навън под дъжда. Раните по лицето му го щипеха, а белезите от предишните побоища все още бяха по тялото му и така и не изчезнаха напълно.
- Престани Мат. Момчето не се справя добре с огъня. Приеми, че няма да е твоята гордост. - Жена със сребриста коса слагаше вечерята - задушено с няколко картофчета. Погледа й бе мек и безизразен. Плашещто тъмно - къфевите й очи избягваха погледа на мъжа седнал на чело на голяма кръгла маса. Дъждът се бе усилил, а следа от Брайън нямаше. - Той ще се прибере за вечеря нали?! - Погледна през прозореца тя.
- Не заслужава да получава толкова грижи от теб Лиан! Надявах се толкова много на него. - Мат отпи от бирата си и разсеяно играше с ножа на масата. - Той не може да се грижи за себе си. Няма да оцелее когато се сблъска с големия свят, с ловците, с противниците и всички различни. Той е най-слабата брънка в джунглата. Трябва ли да се превръщаме в дивеч за всички останали?! - Той ядосано удари с юмрук по масата.
                                                                                     Три години по - късно....

Къщата бе обгърната в пламъци. Огнените езици галеха стените й и унищожаваха всичко по пътя си. Двама мъжа стояха един срещу друг посредата на обгръщ  ащия ги огън. Единият бе едър, мускулест и гледащ напред, сякаш се опитваше да пробие човека срещу него. Момче, доста високо с тъмна, гарваново черна коса с очи потъмнели от ярост стоеше, а от ръцете му излизаха пламъци. Огънят галеше кожата му, но не му причиняваше болка.
- Тази вечер...-дъхът му бе на пресекулки, сякаш се задушаваше от гъстия, черен дим. - Тази вечер, е вечерта на твоята смърт...
- Сега адостатъчно силен ли съм? А?Достатъчно добър ли съм за теб? Достатъчно мъж ли съм за теб, татко? - Удряше овъгленото тяло за пореден път, ръцете му бяха обагрени със собствената му кръв, имаше драскотини и сажди по лицето. Отговор не получаваше. Сторополи се до трупа след часове наред, удряне по овъгленето тяло. Заспа...болката бе изчезнала, макар и за малко. Той вече не беше Брайън Симсън от онази нощ, той се превърна в Александър Томас Наит