Every me and every you - Alex's house

След известно лутане из града, само за да намеря някакво такси и упорито стискайки ръката на новия ми познат, чието име още не знам най-накрая успях. Много по-лесно беше да съм ловец, колите ми ги даваха на драго сърце, но сега не можех да ползвам такова нещо иначе щяха да чуят по новините за бясна движеща се кола по седмо авеню. Всъщност преди се славех с не толкова доброто си шофиране.
Щом бяхме на може би два километра от къщата ми спряхме и платих на таксиметровия шофьор. Нямаше да излагам себе си и новия на опасност ако открият къде живея.
-Така и не ми казахте името си. И да уточня, Александра, а не онзи опит за казване на името ми. Може и както ви е по-удобно да ме наричате.
Казах докато вървяхме. А щом стигнахме пак го хванах за ръката и направо минахме през стената вътре в дома ми.
-Е дом, сладък дом. Разполагайте се докато аз приготвя питието.

-Aлександра...
–ОЛ олллл,
Това с преминаването през солидни обекти, някак си беше изумително най-малко невероятно явление..
–Какво? СИ! ТИ!
Каза леко учудено спайк..
–Аз съм Уилиам.
Каза белокосия и скочи на едно по меко кресло или стол което намери, разполагайки се почти легнал.

След като напитката беше направена според това, което беше чула от него спрях и погледнах нещото в чашата. На мен ми се струваше гадно, но все пак аз не можех да ям всякакви храни. Да не говорим, че предпочитах студени храни, може и дълбоко замразени.
Върнах се и там заварих гостенина ми да "лежи" на дивана. Усмихнах се и оставих една подложка и отгоре чашата, заедно с една сламка.
-Приятно ми е да се запознаем Уилиам.
Казах му и се настаних срещу него. Внимателно поставих ръцете си в скута и започнах да свалям ръкавиците си от тях. Бяла ледени и затова често ми се налагаше да ходя с такива атрибути за да не ме усетят хората.
-Аз съм .. как да го нарека - замислих се над следващите си думи.
-Смеска. Точно така, аз съм смесица между такова, което заледява и такова, което минава през стени.
След това внимателно поставих пистолетите на масата, заедно с кобурите и вече се отпуснах спокойно.
-А ти? Миришеш на кръв, бяла коса? Нещо по-особено. Да не говорим, за лошият избор на питиета.

https://2img.net/h/i1271.photobucket.com/albums/jj626/onceuponacuttingboard/onionflowers3.jpg

Пое питието си Спайк, и се усмихна.
-Защо да е странно?
-Много си го бива даже!
Взе сламката и я хвърли на масата и изпи почти на екс, питието си за грижа цветето пред себе си.
–Аз не мириша на кръв, но като те гледам, ми идва да изпея песента за снежния човек.
–Let it snow.. let it goo.
Cold didnt bother me anyway..

Както стоях напълно спокойна и уж си сдържах емоциите избухнах в смях. Да гледаш белокосия да пее беше просто .. уникално преживяване.
-Ох не мога. Просто не мога - започнах да трия сълзите от очите си и да го гледам.
-От кога песните за снежните човеци са от анимации?
Още помня онзи прекрасен момент когато ме преследваха ловци, и за да се изплъзна влязох в киното, а там беше тази проклета анимация.
-Щом няма да кажеш с добро ще пробвам с лошо.
Изправих се и отидох до него внимателно взех чашата от ръцете му и я оставих на масата, а после и цветето, което беше красиво като изключим факта, че не харесвах лук. Седнах в скута му и наклоних глава.
-Ще ми кажете ли господин Уилиам какво предпочитате за хранене? И ако ви пусна в ледена вода ще замръзнете ли? Или може би предпочитате пещта?
Поне можех да изключа, че е Изпепеляващ, защото не ме направи на въглен като го хванах за ръката. Нито пък, че е Невидим, защото се учуди като минах през стената.

Русото момче дръпна ръка и се усмихна:
–Да, случва ми се често да се натъквам на такива като теб.
–Не напълно нормални..
Зъбите пораснаха и станаха остри и дълги, извити.
–Всичко, всичко чиято кръв се движи, по една или друга причина.
Изправяйки се леко напред зъбите му се оголиха и той вдигна ръката на момичето пред лицето си.

Това, че ми показа, че е месоядно не ме смути изобщо. Сигурно ако не бях и аз мутант щях вече да съм го повалила на земята и да го карам да ближе пода, но нали вече и аз съм една от променените, затова не направих нищичко.
-Значи си канибал. Това е интересно.
И моята прекрасна същност на един учен се събуди. Внимателно огледах зъбите му. След това както държеше ръката ми я приближих до тях и поставих показалеца под единия от зъбите му. Натиснах и малка капка кръв падна върху долната му устна.
-Какво те спираше да ме нападнеш?
Накрая попитах. Очаквах сега просто да ми захапе ръката и вече да я нямаше, но пък и донякъде не бях сигурна дали ще го направи. А и щеше да е иронично. Все пак преди измъчвах такива като него.

–Не знам, а ти защо си тук, а не бягаш?
Отвърна белокоси я и огледа ръката на момичето.
Доближи пръстите на момичето пред лицето си и после я погледна в очите.
-Кажи ми?
Обръщайки ръката на момичето погледна задната страна и я захапа, но не до кръв.

Усмихнах му се и приближих лицето си до неговото, но уви ръката ми ме спираше да долепя своето до неговото. Не бях сигурна, че трябва да му казвам, че бях в отряд за елиминиране на свръхестествени същества, нито че експериментирах върху такива като него.
-Защо да бягам от собствения си дом?
Внимателно се наместих в него и не помръднах ръката си.
-Искаш ли да живееш с мен тук. Къщата е голяма, но учи скучно ми е сама.

–Защо не...
Каза младоликия поет.
–Търся дом, а ти имаш и явно е че не ти е нещо наред, но кой съм аз да те съдя...
Той погледна очите на момичето и се усмихна.
–Пък и това да си шантав, не във всеки един вариант на една история е нещо толкова отрицателно.

След като каза, че съм шантава се изправих и се дръпнах на близо три метра от него.
-Не е точно така.
Заявих и внимателно хванах косата си, така че да е на една страна пред гърдите ми. Продължих да го гледам и въздъхнах.
-Истината, е че преди да стана хибрид бях учен и ловец в отряд за тотално елиминиране на подобрените хора. Забавното, е че ние самите бяхме от части подобрени. Цялата работа, е че взимат новородените и още тогава им засаждат мисълта, че убийствата на нещо различно е хубаво. Правехме го с удоволствие. Най-важните неща обаче в тази ни подготовка беше да не позволяваме да ни превърнат в това, което съм сега. Затова когато един леден заледи сърцето ми си теглих ножа, а в следващия момент се появи изчезващ и така станах леко смахнатата Алекс. А това, което ме прави собственост на Института е:
Обърнах се и той можеше да види подобно на баркод на тила ми. Обърнах се. Доближих се до огромните прозорци и още го гледах.
-Ако не искаш да си близо до мен ще те разбера.

Уилиам се изправи и остави чашата на земята и разпери ръце:
–Така, така...
-Слушай....
Подхвана да говори белокосото момче..
–Разбираш ли, това че в твоята глава, историята е пълнокръвна и изпълнена с цвят и емоция, може да ти помогне да я пренесеш навън и това е истина.
–НО!
–Виждаш ли...
Прошепна сега тихичко..
–Това че за теб е толкова пълно с усещания и познато, не значи.. че аз мога да го видя в твоите очи, всеедно съм там..
–НАЧАЛО, среда, край, сюжет, подробности?!
–Започни пак, но от средата, кои и какво е истинтута?

Въздъхнах и продължих да го гледам. Бях готова ако се приближи повече да мина през стената и да избягам от "опасното" канибалче.
-Института е онази голяма сграда, където се извършваха експерименти, за да можеш ти днес да се наречеш канибал. Сещаш се, мутацията на хората. Но по-добре да започна отначало.
Замислих се как да поднеса информацията. Все тогава бях на 14 години.
-Така .. в началото имаше няколко семейства, доброволци. те позволиха върху тях да се експериментира, уж за доброто на хората, но се получи така, че те мутираха и станаха далеч по-силни от предполагаемото. Това, което не казват обаче, е че преди тях бяха събрала група от новородени. Те се водеха екип за крайни ситуации. Когато един прекрасен ден преди шест години избухна бунт тези семейства, вече мутанти избягаха и започнаха да създават такива като тях. След това имаше още няколко бунта, но това не е важно. Общо взето Института е мястото, където всичко започна.

Поета само кимна..
–До ... добре.....
Повдигна рамене само и завъртя очи.
–Ще ти повярвам, но все още не разбирам нито твоите мотиви да си тук с мен, освен че съм прекрасен, всъщност това го разбирам, но не съм наясно какво смяташ да правиш.
После доближи на няколко крачки и заключи пръситите на двете си ръце.
–Така де, какво смяташ да правиш с мен, за другите ми кажи частта, която ме засяга.. например, ако ти се случи нещо, ще ме изгонят ли от къщата?!

-Нараних много като теб. Приеми го като изкупване на една стотна от вината си.
Казах и се размърдах. Изтичах до секцията и се поразрових из един шкаф. От там извадих карта и един ключ. Приближих се до Уилиам и се усмихнах миличко.
-Това е за входната врата.
Подадох му картата, а след това и ключа.
-Ключа е универсален. За всяка една врата от къщата. Както видя на мен не са ми нужни. Ако нещо ми се случи имаш къщата на твое разположение. А и има прости правила. Стаите са звукоизолирани, затова каквото правиш в своята няма да го разбера, но едно нещо. Гледай да не водиш много хора, ловците, макар и некадърни могат да те засекат. Ако все пак ще водиш гаджета и пробвате да си правите кърваво парти .. чисти след себе си. И ако имаш предпочитания за храната, откъм месо. Мога да предложа прясно убити ловци и учени. Съгласен?

Уилиам взе ключовете и се почеса по главата:
– Я ми обесни, ти като минава през стените, се разпадаш на части като дим и минаваш или пък изчезваш от света, но твое копие се появя на друго място, или си като Худини и има тайни врати?

За част от секундата стоях и го гледах втрещена. Ей тоя въпрос беше просто уникален. Може би трябваше да си го запиша някъде. Направо нямах думи.
-Не минавам само през стените. Мога и да изчезвам. Като да ставам невидима.
Заявих и се замислих как пък да обясня това, което става с тялото ми.
-Когато минавам през нещо...
Приближих се до него и понечих да го докосна, но ръката ми мина през тялото му.
-Можем да кажем, че просто тялото ми се разпада на частици. Самите атоми в него и ми позволява да мина през дадената материя. Още не съм направила окончателните изследвания, за да удостоверя тази си теория, но е най-лесно да се разбере така.
Дръпнах ръката си и отидох до масата. Взех пистолетите и кобурите и го накарах да ме последва. Щом стигнахме до една от стаите го помолих да я отключи. Вътре имаше огромна стаята с всякакви оръжия. От най-прости пистолети до всевъзможни бойни снаряжения. Та дори лъкове и ножове.
-Това е стаята със запаси. Не давам да пипаш повечето неща, ако не знаеш как се борави с тях. В съседната стая пък е пълно с химикали достатъчни за направата на няколко бомби. Приеми го като бонус към къщата. Внимавай само за тези стаи и ще си добре.
Оставих Глог-овете и излязохме от стаята. Отправихме се към втория етаж и там имаше общо 3 врати. Показах му първите две и се усмихнах.
-Твои са. Последната е моята. Но рядко я ползвам. Повече прекарвам в забранената зона. Така, че разполагай се.

–Виждаш ли, не ми е напълно ясна самата идея на оръжията.
–Имаме дума и представа за предмет, направен с цел да нараниш или убиеш друг?
Белокосия седна на земята и погледна на горе.
–Може да го направиш и с голи ръце, но самия факт, че има толкова оръжия с форми и размери...
–Сякаш някои, някъде си е казал "Хей.... искам да наранявам хора, ноооо супер ефективно?"
– и по-лошо, намерил си е приятел със същите интереси, та и трети и четвърти в еснаф и заедно във верига, но тиова не стига, та даже се и състезават, кои прави по-добри "оръжия"....
–Защо...
–Къде е романтиката, да обезкарвиш нещо, защото всъщност си гладен и нямаш избор и после да му отдадеш почит...
–Ах объркан свят.

През повечето време не го разбирах. Но от друга страна и двамата бяхме като слънцето и луната. Все пак като приключи с приказките му се усмихнах и го хванах за ръката.
-Не те разбирам много. Аз съм човек на логиката и точните сметки. Всъщност съм лишена от всякакво по-различно мислене, но какво да се прави. А и аз имам толкова оръжия, само защото искам да съм в безопасност. Наранявам единствено ако преди това аз самата съм била ранена. Да си кажа .. трудно е да използвам минаването през стени ако преди това са ми пуснали ток или пък имам куршум някъде из тялото си.
След като му казах моите възгледи се запътих към втория етаж. Заведох го първо в едната спалня, която беше с огромна плазма и обзавеждане достойно за списание в кремави цветове. После в другата, която беше в по средновековен стил, но пак имаше плазма. И дсете бяха със собствен санитарен възел.
- Е коя искаш? Модерно и шик или старовремско, но уютно.

Уилиам стоеше и се усмихна.
–Добре, хм...
Повдигна рамене и потърси празните джобови, за монета, но там имаше само конци или пясък.
–Значи, ще се разберем, аз ще съм в тази която е по-нова, защото.
–Добре... това е странно...
–Но ме побиват тръпки от старовремски, всеедно там ще се появи собственика и да си я иска.?!
–А кой живее в такива, според филмите.. това са вампири!
–Те са страшни.

Гледах го и едва не започнах да се смея. Ама наистина какви само ги приказваше.
-Реално погледнато канибалите имат доста близки черти до вампирите. Да направим равносметка.
Хванах го и го заведох в стаята ми за изследвания на първия етаж. Застанах пред прозрачна стена и взех маркера. Написах най-отгоре "Вампири", а от другата страна "Канибали" и разделих дъската на две.
-Първо, за да станеш канибал трябва да пиеш кръв. Това е еднакво. Предпочитате да хапете хората. Това е втора точка. По-силни и бързи сте. Това са още две еднакви неща. Не харесвате много шумните места. Още еднакви неща. Като изключим, че нямате слабост към светена вода и кръстове, а кол и човек би убил то тогава скъпи Уилиам, Ти си един съвременен вампир.
След анализа написах с големи букви най-отдолу, че Уилиам е еквивалент на съвременен вампир и се засмях.
-А казвали , че съквартирантите не са забавни.