Little more blood on the floor and one more scare on my skin is a prove of my influence on you.

Мисля, че се запознах с Александрия Девъроу още първия път, когато той ме пусна да изляза. Надявах се, че той няма да я забележи и ще ми я остави, че поне нея ще ми остави. Но трябваше да се досетя, че нещо не беше наред, че дори случайната мацка, която срещнах на улицата и която така не успях да заговоря, ще бъде опетнена от мръсните им кървави пръсти, както всичко друго, което някога ми беше принадлежало и сега беше негово. Оказа се, че още тогава Себастиан Монро вече я беше чукал. Тя имаше онзи изгубен и отнесен вид на човек, който е загубил представа за времето и пространството, за това кой е всъщност. Именно това привлече вниманието ми към нея. Безпътието. Тъгата, грозно увиснала на красивото и лице. Пък и не можеше да и се отрече, че беше страшно яка. Един от онези задници, за които плащаш, за да видиш.
Опитвам се да си спомня как се озовах тук. Как се озовах в ръцете на онзи извратеняк, който ме превърна в роболепна мишка, болно кретаща из владенията на противното им семейство, изпълняваща безумните му капризи. Но не мога. Нямам представа кой съм, от къде дойдох, имам чувството, че съм се родил в това влажно гнусно мазе. Но това няма как да е истина, нали?
Пак чувам писъците и. В началото ме караха да изтръпвам. Понякога ме завладяваше непреодолимото желание да нахлуя в широкото помещение в края на подземието и да изтръгна веригите, които я държат вързана да чудовището. Но разбира се, че ме беше страх. Странно, имам чувството, че страхът е нещо ново за мен. Сякаш той ме е научил да се страхувам от всичко, най-вече от него. Дали някога не съм бил безстрашен герой? Хладнокръвен убиец? А какво съм сега? Изрод. Жалко изчадие, което се страхува да се опълчи на господаря си, неспособно да помогне на едно невинно момиче, случайно озовало се по средата на всичко това. Но не съм ли и аз случайно тук? Какво изобщо правя тук? Но сега слушам писъците и и трябва да призная, че кучката си го заслужава. Поредната глупачка, която си мисли, че разтваряйки си краката пред Себастиан Монро, може да спечели нещо. Всичките заслужават едно и също. Да, Даниел Монро беше напълно прав да им причинява онова, което им причиняваше. И все пак никого не можеше да заблуди. Всички знаехме, че истинската причина, истинският обект на сякаш безспирният му гняв беше брат му. Братът, когото никога нямаше да може да настигне, братът, когото никога нямаше да може да докосне, братът, който щеше да остане неуязвим, когото колкото и да искаше,  никога нямаше да нарани, защото и господарят, като подчинените си, беше просто един страхливец.
Успях да си намеря удобно място, от което да ги наблюдавам. Понякога си мисля, че той знае, че съм тук и нарочно ме оставя. Харесва му мисълта, че някой го наблюдава какви ги върши. Дали знае, че понякога мастурбирам, докато ги гледам? Сигурно. Той знае всичко. Той идваше и си отиваше, държи я тук вече седмици.
Първият път, когато я доведе, я съжалих. Веднага познах златистите коси, чието магнетично поклащание бях наблюдавал в онази странна вечер, в която се почувствах трезвен за пръв път от години. Да, нямаше как да сбъркам онези безкрайни крака, сега мръсни и разкървавени, но все така идеално изваяни. Шибана курва, дори не ме позна, когато се промъкнах да и донеса храна. Но как би ме познала? Аз така и не я заговорих. Трудно фокусирах в мрака, в който той я беше оставил. Току-що бях получил дозата си  и едва-едва се препъвах по неравния под. На няколко пъти едва не паднах по странно поставените стълби, които караха помещението да слиза към центъра, където беше поставена тя, разпъната като на кръст. Странно, но мога да си представя болката и, сякаш… Побързах да се измъкна от там. Вонеше на кръв и мърша. Колко ли невинни хора, беше разкъсал пред нея, само и само, за да я плаши?
Вторият път отидох сам, без той да ме е повикал. Исках само да я видя. Беше я свалил от тежкия дървен кръст и я наблюдаваше как се гърчи на мръсната земя, надвесен над нея. Гледах го как и причинява болка и някак това ми доставяше страшно удоволствие. От дългите разрези по продължението на цялото и тяло изтичаше толкова много кръв, имах чувството, че скоро ще умре. Но той нямаше да я остави да умре. Не и докато не му доскучееше.
Гледах го как я изнасилва отново и отново. Отряза прекрасната и коса. Прибрах я в килията си, сега стои в ъгъла и краси нощите ми. Разкъса я и я съши толкова пъти. Превърна я в парцалена кукла. Понякога караше някого от нас да я къпе и преоблича. Но на мен вече не ми даваше да влизам в килията и. Заплаши ме, че ще ми направи онова, което направи на Кори, ако пак припаря до нея. Затова само ги гледам от тайното си скравалище. Минаха седмици. Нищо не се промени. Имам чувството, че от както тя е тук всичките дни са се слели в един безкраен. Трябва да му призная, че притежава капка оригиналност. Всеки път успяваше да я изненада със следващото мъчение, което и носеше. Понякога я караше тя сама да се наранява и просто седеше отстрани и я гледаше. Тогава беше най-страшен. Караше я сама да си доставя удоволствие, докато бавно умъртвява собствената си плът.
А изглежда толкова обикновен денем, когато арогантно се разхожда по градските улици, почти обикновен. Дали някой друг вижда това, което ние виждаме, когато той се приближава към него? Колко хора бе убил, колко живота бе унищожил, на какви зверства бе способен. Не, те виждат само онова, което искат да видят. Виждат тих, уверен и мистериозен младеж с нещо страшно, но изкусително в мътнните си очи. Разбират на какво бе способен едва, когато изродските му зъби са вече твърде дълбоко забити в плътта им.
Обожаваше да я хапе. Казваше и, че имаше нещо невъзможно във вкуса и. Вкус на сянка. Веднъж откъсна цяло парче от бедрото и, още зараства. Отвратителна, грозна рана. И все пак не можех да видя нищо нередно. Намирах ужаса и болката и странно възбуждащи, държаха ми мокро за следващите няколко нощи, в които не смеех да се върна в онова страшно помещение.
Всичко беше еднакво, дните не свършваха, нощите бяха вечни. Нищо не се променяше. Хероинът се разливаше по кръвта ми, докато аз лежах на студаната земя, чакайки стенанията и от другата страна на вратата да събудят ерекцията ми. Но вместо това чух гласа и. Бях свикнал на безумните и брътвежи, явно нещо не беше наред с ума и, често си говореше сама, но никога нищо смислено. Този път обаче думите и бяха ясни отсечени, дори надрусаният ми задник можеше да ги разпознае. Това беше знакът. Нещо щеше да се промени. Не исках, исках да си бъде, както беше досега. Не исках да му казвам, но краката ми сами ме поведоха нагоре, следвайки дадената заповед. Мразя да ходя в покоите му. Там винаги смърди на отчаяни жени и засъхнала кръв.
Скованите съсухрени стъпала се влачеха уморено по лъскавия под, стържеха в празната къща. Влязох в широката стая с наведена глава и застинах, не можех да вдигна поглед, никога не бях имал смелостта да погледна право в лицето му. Споменът за чертите му е някак далечен, като че от друга реалност, изпълнен с омраза, неприязън и страх, не измерим страх. Треперейки, гласът ми едва произнесе първите истински думи от месеци.
- Будна е.
- Почисти това - махна Господарят незаинтересовано с ръка към голото бездиханно тяло, разкъсано върху скъпия килим. Кожата му още беше топла, кръвта му все още се стичаше от кухините на мястото на липсващите органи. Шибан маниак. Все успява да привлече мацките с най-големите цици в студените си кървави ръце. Дори не знам как го прави, в него няма нищо изключително. Даже е по-нисък от повечето от тях. И каква загуба… Та понякога той ги убива преди още да ги е изчукал. Остави ме с мъртвата курва и бодро се отдалечи, дори не си направи труда да си сложи дрехи. Какво ли щеше да и направи? Дали някога пак щях да видя Александрия Девъроу?

Тялото на жената без лице и име се клатушкаше бавно и ритмично като в сън от друга реалност. Студените и пръсти разсеяно обхождаха грозните белези, сякаш изрисувани с маркер по продължението на цялата му кожа.
- Приличаш на стара кукла. Разкъсвана и съшивана отново и отново. Символ на едно тъжно детство, непосилен гняв и една странна, необяснима любов, която повече унищожава, от колкото създава. - Така говореше тя, не спираше да говори, докато бездушно се клатушкаше върху трупа му, въобразявайки си, че можеше да възбуди някакво чувство в мъртвата му гръд.
- Защо не ме целуваш? Виждала съм как целуваш другите.
Скучна. Отвратително скучна и досадна, досущ като всички останали. Като изваяни от едни и същи безвкусни ръце, всичките до една го отвращаваха с посредствеността си. Не изпитваше удоволствие от сластните и движения, не изпита удоволствие дори когато зъбите му разкъсаха меката кожа на гърдите и и кървавите му ръце изтръгнаха сърцето и измежду ребрата и. Гневът и отчаянието му нарастваха с всеки следващ удар, който нанасяше на мъртвото тяло под себе си. Кръвта и се стичаше по голата му кожа, но той не можеше да усети дори топлината и.
Краката му стържеха в коридора с онази отвратителна честота на звука, която като нож се забиваше в съзнанието му точно там, където отваряше път към редица от спомени за неща, които рядко си спомняше, че е извършил. Избута непознатото момиче от леглото си и се облегна назад. Щеше да го убие. Влезеше ли онова жалко създание в стаята му, Даниел Монро щеше да го убие.
Но друсаният ненужен слуга, превърнат в нищо повече от некадърно съшита обвивка с развалини отвътре, успя да проговори. И каза нещо, което накара Господаря да забрави гнева си.
Будна е.
Тежката метална врата се отвори бавно, някак драматично. Както винаги, тя мълчеше, когато той влезе. Никога реално не беше чувал онези разговори, които онези плужеци настояваха, че тя води сама със себе си. А толкова му се искаше. Последние дни се беше научил да разпознава двете и страни, но само на моменти. Тялото и се скова по онзи познат начин, когато той направи няколко крачки към нея. Но вместо да продължи, той се обърна и придърпа стария дървен стол с поддаващия крак, който беше захвърлил в ъгъла на помещението преди няколко дни. Седна срещу нея и скръсти ръце.
Голотата и беше станала твърде обикновена за него, трябваше да ги накара и да и сложат някакво подобие на дрехи, за да разнообразят гледката. Но въпреки че нещата, които можеше да причини на тялото и започваха да се изчерпват, двустранният ум на измъченото момиче все още беше мистерия за него.
- Слушам те, Александрия. Съобщиха ми, че си искала да ми кажеш нещо.
Усмивката му. Нещо демонично се прокрадваше измежду алените му устни, топлата чужда кръв все още се стичаше по тях и от време на време той жадно се облизваше, но някак тя все си стоеше там, напомняйки за заплахата. Гледаше я втренчено, изпитателно, по същия начин я беше гледал вече седмици. Бавно изсмукваше въздуха от гърдите и. Хранеше се с ужаса и, както се хранеше с плътта и.
Изключителна. Но не можеше да разбере защо още не му беше омръзнала, като паразит източваше всичко у нея, но все още не можеше да открие защо… И може би в неин интерес беше никога да не разбере. Защото всички знаеха какво правеше Даниел Монро с куклите си, когато му омръзнеха. Дали беше по лошо от всичко, което вече и беше причинил?