underground station

Стоеше си там и търсеше до ръба на линията. Беше тихо, защото нямаше хора по това време, защото толкова рано на кого му е нужен влак, но все пак не беше умно да се стой на релсите защото причини...
Все пак той застана на релси и запили, разтръсвайки пепел по тях. Ту-тутуууууу - звук от влак и тресене на релси:
–Виждам светлина в края на тунела,
-Тя е светлина и е в края на тунела!
Всеоще ме бива в римата, мислеше си, той....

От време на време и на мен ми се налагаше да отпусна и да не ходя на лов за ловци. Беше забавно, преди ловях експерименти, а сега самата аз бях такова, но не ми пречеше. Виждах го като нова възможност за по-нататъшно развитие на собствения ми човешки ген. И да, мислех странни неща за собственото ми тяло, но никога не съм била точно нормална по отношение на това, какво си мисля и какво си мисля, че мисля.
Е днес нямах мисии, нямах и цел, мишена или както се сещате го наречете. Живеех ден за ден, но днес бях сигурна, че ще оцелея до другия ден. И все пак в днешно време не го правят както преди. Забога аз на 10 годишна възраст вече бях изловила три дузини експерименти, а в днешно време ловците не могат и двама да хванат за месец. Беше смешно и трагично.
Изведнъж докато се разхождах видях нещо странно. На релсите имаше бял перчем? Наклоних глава настрани и само се загледах. Беше все пак странно. Приближих се внимателно до него и осъзнах, че е човек. На релсите. Тоя имаше ли акъл.
Казах си, че щом иска да умира нека го направи. Все пак края на неговия живот си зависеше от него, но видиш ли появи се влак. Това ме накара просто да скоча на релсите и в последния момент да го прегърна в гръб, колкото влака да мине през телата ни. Щом мина го пусна и се дръпнах на два метра. Често държах безопасна дистанция.
-Извинявам се, но все пак да ви премаже влак е абсурдна смърт.
Когато пак погледнах към него за малко да остана с отворена уста. Направо ченето ми падна. Пред себе си имах някакъв пънкар, с бяла коса, с ясно изразени черти и очевидна липса на слънце. И все пак ми се струваше сладък. Също долових лека миризма на кръв? Да не е умряло нещо тук долу.
-Мисля ... че ще е ... по-добре да се качим ... горе.

Това момиче се появи и го дръпна. Защо го направи и коя беше тя? Сянката се дръпна и обърна към младата дама.
–Коя си ти и защо ме дръпна.
–Но не, нямаше да ме блъсне влака....
Поета наклони глава и видя изтърваната цигара.
–Да, пушенето убива.!

Гледах белкосия пред себе си и не го разбирах. Може би толкова време отделена от хората си казваше своето. Та аз бях само един обикновен учен и нищо повече. Е да преди известно време станах и хибрид, но това само усложни нещата.
-Не съм ви издърпала.
Започнах, но се усетих и просто въздъхнах. Погледнах към кубинките си и се приближих до стената.
-Името ми е Александра.
Или по-скоро сега е, но това щях да му го спестя.
-Моля .. качете се горе. Не искам да използвам сила.
И внимателно се хванах за ръба на стената. Надигнах се. С малко усилия седнах и го погледнах с очакващ поглед.

-Алсекс?!
Гледаше я сега толкова учудено момчето.
–Очакваш да ти благодаря ли?
–Може би съм си искал да се самоубия, може би не искам да живея вече в този разсеян свят.
Тропна силно и се завъртя момчето обръщайки гръб, за да си свие друга цигара.

Не обърнах внимание на това, че ми обърка името. Честно не ми пукаше много за това. Така или иначе не беше сигурно дали утре ще съм жива.
-Защо би искал да се самоубиеш?
Ей това не разбирах. Хората просто решаваха, че не им се живееше и хоп дай да скочим от някой мост в пропаст или по-добре. Да ни блъсне влак или метрото, че е по-оригинално.
-Това е глупаво.
Казах тихичко и се изправих. Внимателно извадих от кобурите закачени на гърба ми два Глог-а и ги оставих на земята. Ако се правя на спасител по-добре без тях.
-Ако се качиш ще те черпя, каквото поискаш.

–Трябва ли да има доверие на човек с оръжие?
Попита белокосия.
–Но не отказвам да ме почерпиш, това не значи че ще съм ти длъжник или друго.
Той се качи до нея и се огледа за изхода.
–Идваш ли?
После подаде пистолети в ръката на момичето.
–Да не си ги забравиш!

Леко се стреснах, че този номер мина. Все пак това беше първото, което ме научиха като ловец. Почерпи някой с видни психически проблеми и той ще дойде с теб. Макар, че тогава бях на четири годинки и не знаех как да си стъпя на краката, че да мога да тичам без да се спъвам във връзките на обувките си.
-А благодаря.
Взех пистолетите и ги прибрах внимателно, където им беше мястото.
-И можете да ми имате доверие. Не искам да накара никой.
Щях да пропусна факта, че не бях човек, че да не ми има доверие. Не знаех все пак какво е той.
-С какво искате да ви почерпя?

–Ще ти се доверя.
Каза провлачено и лека насмешка момчето, докато тичаше на горе.
–Водка с много доматен сок и цвете от чесън.
Това беше много любимо питие на поета, сега смяташе да злоупотреби с момичето. и да прекали с алкохола.

Е на това също замалко да остана с паднало чене пред него. Гледах и мигах на парцали, сякаш някой ме е зашлевил. Не го разбирах. Надали щях някога.
-Малко е рано за алкохол.
Казах поглеждайки часовника си и само въздъхнах.
-Ще има ли проблем ако ви поканя в собствения ми дом, за да го направя?

Белокосия се завъртя бавно повдигна вежда и килна леко глава.
–Става.
– Без това имам няколко часа за убиване.
После протегна ръка и се отдръпна.
–Хайде, води ме!

Спрях се от това да го поведа към дома си щом чух нещо, което малко ме смути. Обърнах се към него и леко присвих очи.
-Няколко часа за убиване?
Повдигнах едната си вежда и се приближих до него. В следващия момент бях на милиметри от лицето му макар и на пръсти и го гледах с поглед, който можеше да смрази и ледник.
-Хайде преди това да свалим картите на масата. Сладък си, приятен си, но няколко часа за убиване? Какво точно си?

Гледаше момичето и то него. Доближи до врата му и прошепна:
–Аз съм каквото си пожелаеш, но по-гъвкав и издражлив.
После изпука се дръпна и прехапа устни за малко.
–Така че хайде, да се качваме, дори не е нужно да ми казваш име.

Не можех да повярвам на думите му. А и ме побиха студени тръпки по гърба. Аз, една бяла сянка да се разтреперя пред такова нещо.
-Аз ти казах името си.
Измрънках и го хванах за ръката като го замъкнах. Беше странен, определено странен, но и някак сладък.
-А и надали си това, което пожелая.
Щях да прескоча частта с по-гъвкав и издържлив.