run, desire run. sexual being, run him like a blade to and through the heart. no conscience, one motive, cater to the hollow.

Момичето с огнените коси.
Истинската причина блуждаеше някъде по периферията на съзнанието му, но той упорито я избутваше извън кадъра, повтаряйки си, че един път, този път, Той нямаше нищо общо. Искаше я за себе си. Заради себе си. Негова лична амбиция, негова лична играчка, която щеше да държи здраво запечатан, така че никой друг да не може да я докосне. Лицето му на брат му винаги беше стояло някъде високо над него, в далечината, с тъмни очи, които сякаш никога не го бяха поглеждали. Себастиан Монро не му беше отнел нищо. От самото начало го беше лишил от правото да има каквото и да било, чудовището, което беше убило майка им. Сам го отгледа, сам го превърна в чудовище, неговото чудовище. Щеше да го убие. Един ден щеше да намери достатъчно смелост и да разкъса врата му, но първо щеше да се опита да му отнеме всичко. Едно по едно. Щеше да започне от нея. Защото беше толкова красива. Никой от двама им не я заслужаваше. Но вече беше опетнена от мазните му пръсти. Вече нищо нямаше значение.
Ароматът и се беше превърнал в част от него. Можеше да го усети по дрехите си, по кожата си, беше се запечатал да ума му, сладникавият му вкус лепнеше по устните му. Сърцето му биеше в ритъма на стъпките и, цялото му съществуване се беше преобърнало и вървеше в нейната посока, единствената възможна посока. Всички други пътища бяха необратимо запечатани и колкото и да биеше по металните врати, те завинаги щяха да останат заключени за него. Пред него се виеше безкраен път, чийто край потъваше в мрака, пропадаше надолу. Пътеката беше само една. Тя.
Хвана се за останалат си човечност, онова единствено малко парченце от душата му, която беше останало неопетнено, беше се спасило от собствените му неумолими удари. Беше по-лесно така, да бъде просто хищник, без чувства, без мисли. Човечността му го убиваше, водеше човечеството към бавно самоунищожение. Ето защо той, неговата раса щеше да надделее и да остане след тях. Защото бяха по-силни. Умееха да изключват човечността, този вирус, присъщ на хората. Но сега се държеше здраво за нея, търсейки останал някъде разсъдък, останала някъде следа от емоция, която да се разлее по тялото му и да направи болката поносима. Търсеше нещо добро у себе си и с всяка секунда се убеждаваше, че трябваше да остани всичките си надежди, там, на прага, където беше захвърлил и човещината. Глупак. Убий шибаната курва и спри да си търсиш оправдания. Няма смисъл да го правиш, това е смисълът.
Енигма от цветове и форми се разплиташе пред очите му, докато се наслаждаваше на секундите, които изтичаха бавно между пръстите му. Неразгадаем пъзел от скрити погледи, които едва бяха достигнали целта си, и смачкани от несправедливата реалност сподавени въздишики, недопуснати на свобода, вопли и стенания на ранено самотно животно, захвърлено в снега. Складираше внимателно парченцата живот, разхвърляни из широката стая. Подреждаше картината на дребничкото момиче с огнени коси. Представяше си меки, как се увиваха около пръстите му. Представяше си опияняващия аромат, който се носеше от тях, от всеки сантиметър от бялата и кожа, по която съвсем скоро щеше да се разхожда сякаш е негова. Беше се просмукал във всеки елемент от спалнята, убиваше го бавно, като наркотик. Смърт, която доставя върховно удоволствие.
Ръцете му трепереха неудържимо, докато бавно обхождаха лакираното дърво, стъклените бутилчици, мекия памук, нежните дантел Материите се сливаха в една, създавайки илюзията, че тя стои пред него, но нея я нямаше. Беше сам в стаята и, сам в къщата и, непоканен пришълец, който скреврнеше вещите и, сквернеше личността и.
Огън. Чувстваше се като затворен в огромна пещ, цялата къща гореше. Освен сладникавата миризма на красива миризма, от кожата и се носеше изкусителният аромат на пушек и разруха. Домът и пращеше в ритъма на огъня. Пламъците изгаряха гърлото му, но той с още повече жажда преглъщаше вкуса и. Изтъкана от унищожителната стихия, и тя като него носеше Смъртта навсякъде, където стъпеше. И тя като него беше заплаха. Заплаха за себе си. Заплаха за всеки, до когото се докоснеше. Затова заслужаваше да бъде негова. Красива птичка в кафез. Само негова.
На прага на опиянението Даниел Монро спря и се огледа.
Дърветата, подредени като на картинка по алеята, пазеха широката стая и застанолото по средата и момче, на чието лице се четеше странно изражение, сякаш беше загубил всичко човешко, което никога не беше имал, и изведнъж го беше осъзнал, от любопитните погледи на минувачите, които неизменно се плъзваха по голямата господарска къща, и от потока на изгарящите слънчеви лъчи. Спалнята тънеше в сумрак, въпреки ослепителната светлина на откритото небе. И мракът идваше от него, непознатото, неканено момче.
Едната му ръка нервно въртеше между пръстите си малкото парче бял картон, докато другата продължаваше разсеяна да опознава материята на всяка една от вещите, до които тя някога се беше докосвала. Преподреди бельото и, изправи редовете закачалки, нареди малките стъклени бутилчици според миризмата им.
Йоан. 10:9. Аз съм вратата; ако някой влезе през Мен, ще бъде спасен и ще влиза, и ще излиза, и паша ще намира.
Леглото остани последно. Зарови пръсти в меките завивки, опитвайки се да избута от ума си картините, които наблюдаваше всяка вечер, ръцете му увити около тялото и. Потъна в мекия дюшек. Отдели четвърт час на напоената с дъха и възглавница. Накрая се събуди. Изпъна всяка гънка, изправи всеки ъгъл, изчисти всяка прашинка от леглото, преди внимателно да постави бялото картонче върху възглавницата. Не се обърна назад, забрави, че е бил там. Изскочи от алената пещ и се спря пред жената с червените коси. Наведе се вместо нея, за да вдигне изпадналото от кожената чанта огледало. Усмихна и се като дете, преди да разкъса врата и.

INVITATION

Mia Herondale
17/10/2014 19:47
The Old Music Theatre

Любов. Чувство на привързаност, грижа, привличане, симпатия, в някои случаи произлизащо или съпътствано и от сексуалното привличане. За някои думата любов е равностойна на секс. Див, зверски, неудържим, приятен секс. В психологически план любовта е силната привързаност към друг човек, индивид, а в социален – е необходимост от някого. В преносен смисъл може да означава още страст към нещо. В религиите любовта може да бъде нещо повече от чувство, та дори и екстатично изживяване, опит. В който и да е аспект, любовта си остава любов. И тя не е само чувство, защото чувствата рано или късно си отиват,  по своята същност тя е действена, тоест действие, изкуство, което повечето хора си мислим, че владеем, но не е така. От начало всяка една любов е красива, прекрасна.. но след известно време започват да се показват недостатъците, проблемите и никога не свършват. 

Тъкмо за тази скучна любов, Миа беше мечтала през целия си живот. Беше се надявала да срещне някой в който да се влюби и да изживее оставащите и' дни с него. Да има две деца - момче и момиче. Винаги си бе представяла дъщеря си с дълга, червена коса като нейната, за да може да я сплита по различни начини както правеше майка и' когато тя беше малка. 

Това беше може би, най-болната и' тема. 

***

-И аз те обичам, мамо. -продума сънливо и премлясна. 

***

Този спомен, бе най-ярък в съзнанието на Миа. 

"Чудовищата не съществуват" бе казала майка и'.  А сега.. самата тя, Миа, беше такава. Чудовище.  Братята и' бяха такива, баща и', дори човекът в който беше влюбена беше чудовище.  Тя беше мечтала за обикновена и красива любов, а съдбата и' беше уредила филм на ужасите. Мразеше се. Мразеше това което беше. 

Пристъпи бавно в стаята си и веднага усети, че нещо не бе наред.  Беше твърде.. подредена? Да, май това беше точната дума.  Видя, картончето, което стоеше върху възглавницата и' и започна да се оглежда предпазливо.  Дали човекът, който беше разместил почти всичко, все още беше тук? В къщата и'?  Остави палтото си в края на леглото и вдигна картончето, като прочете написаното. 

Трябваше да е той. Нямаше кой друг да е. Той обичаше тези игрички, с които я плашеше до смърт. Все още се чудеше защо го правеше. Не беше ли по-лесно просто да и' се обади по телефона и да си уговори среща с нея като нормалните хора, вместо да прониква с взлом в къщата и', с риск да бъде видях от баща и' или братята и'. 

Усмихна се и поклати глава, след което погледна часовникът на стената. Часът беше едва шест следобед. Имаше достатъчно време да се приготви. Остави картончето върху нощното шкафче и съблече дрехите си, влизайки в банята.  

Следващия час и половина прекара в изсушаване на косата си, избор на дрехи и гримиране.  В седемнадесет и тридесет излезе от тях облечена в тясна рокля в червени и сиви нюанси и сиви високи обувки. В едната си ръка държеше малка чанта, а в другата палто. Устните и' бяха силно начервени, а около зелените и' очи се виееше тънка черна линия. 

Няколко минути по-късно тя влезе в стария музикален театър. Навсякъде имаше прах. Погледна часовникът на ръката си. Беше седемнадесет часът и петдесет и една минути. 

Помисли си, Миа.

-Има ли някой? 

Странни тръпки побиха гърбът и'. Стомахът и' се сви. Нещо не беше наред. Усещаше го. Нещо лошо щеше да се случи.

Ла минор
Хранеше се с човешките писъци. Хората го веждаха просто като чудовище, за тях канибализмът беше посто акт на изяждане на самоподобния, грозен акт, убийство, непростимо престъпление. Не, те бяха престъпници, те грешаха. В онова, което правеше той, имаше само красота. Неоспорима, главозамайваща красота. Имаше нещо сексуално в убийството, което нямаше нищо общо с глада. Нещо диво, примитивно витално. Показваше едновременно неутолима воля за живот, но и някакъв натрапчив афинитет към разрушение. Плътта беше просто способ, формалност, той се хранеше с писъци. Убивайки един човек, убиецът взимаше живота на всички хора на света. Всички онези, които му бяха причинили страдание, всички онези, които без да знаят го бяха накарали да убива. Убиваше и себе си заедно с тях, колкото и да бягаше, колкото и да вярваше, че имаше силата да се спаси от самия себе си.
Убийството беше тайнство. Писъкът беше светиня. Да, може би вярваше в бог. Живееше в Ада, играеше хазарт с Дявола, имаше правото да вярва, че някъде там съществуваше и Рай.
Нали, мамо? Нали съм прав? Не, не греша, аз никога не греша.
Сол мажор
Мъртва е, Дани, ти я уби.
Себастиан Монро никога не беше съществувал, беше илюзия, идея, която го преследваше и не го оставяше на мира от мига, в който Даниел беше отворил очи на този свят. Себастиан Монро беше по-реален от всякога, осъдителният му поглед прогаряше гърба на малкия му брат, но колкото пъти Даниел понечеше да се обърне, по-голямото момче никога не беше там. Беше отново зад него, отново отказваше да го погледне, отново изсумтяваше с мъчително презрение, щом малкото дете понечеше да прекрачи прага на стаята, в която той се намираше, отново цъкаше с език, когато братчето му се осмелеше да проговори в негово присъствие. Не разбираше. Това ли означаваше думата омраза?
Той беше изчадие и не трябваше да съществува, всички, брат му, баща му, мъртвата му майка, съжаляваха, че той някога се беше раждал. Сестра му говореше с него само защото той не и беше оставил друг избор, така противен и обсебващ. А сега... Сега се беше превърнал в истинско чудовище. Беше сбъднал думите им, изпълнил очакванията им. Хората бяха чудовища, всички хора бяха чудовища.
Ми минор
Стъпките на Миа Херондейл отекваха във високите каменни стени.
Огромното помещение беше празно. Изпочупените седалки от червен велур се давеха в лепкавия мрак, скърцаха измъчено под ударите на неумолимия студ. Човешки поглед не можеше да различи отдалечения таван, черната мръсотия, сякаш там от десетки години, тежкият полуразрушен полилей, невъзможно беше дори някога да си спомни че недостижимата повърхност беше резбована със симетрични абсолютно точни фигури.
Със стъпките и в Стария музикален театър се промъкна и странна топлина, която като че принадлежеше на нея, човек можеше да я различи, как се вие на спирали около тялото и, но не можеше да се докосне до нея, тя не се разпростираше из студения мрак. Беше една красива картина, на която студеното човешко сърце никога нямаше да може да се наслади истински.
Нежните тонове подскачаха из старата зала. Мелодичният глас на прашния роял разказваше една невъзможна история, специално за момичето с огнените коси. Единствено и само за нейните уши. Фантастична история за изгаряща страст, стихийна красота, която рушеше, зад гърба си оставяше само отломки. Безкрайна пътека от отломки, по която разказвачът вървеше, опитвайки се да ги събере и от тях да създаде един нов свят, великолепен свят, който тя заслужаваше. Невероятна история за всепоглъщаща мъка, сковаваща скръб, потоци и сълзи, безкрайни морета от кръв. Тяхната кръв, кръвта на всички онези, които заслужаваха да умрат от ръцете му. Неговата кръв.
- Закъсня.
Ре мажор
Студеният глас отекна във невидимия таван, сякаш идваше от друг свят. Неразпознаваем, гласът като че не принадлежеше никому. Ледените частици продължиха да се въртят из театралната зала.
От сенките излезе черна фигура и безшумно се приближи до червенокосото момиче. Лицето му спря на сантиметри от нейното, бездънните като бездни черни очи се впериха в нейните, а музиката не спираше.
Пред затворените си очи Даниел Монро можеше да види единствено извивките на тялото, реките от огън, в които плаваше тя. Можеше да усети миризмата и, попила в дрехите му, от дни не можеше да се отърве от сладникавия и вкус, който го преследваше настойчиво навсякъде. Искаше да усети вкуса на крехката и плът, искаше да усети вкуса на целувките и. Искаше да разкъса кожата и, да пие от потоците кръв, които изтичаха от разчленените и крайници, искаше да проникне в нея отново и отново, искаше да пие от писъците и...
Не, искаше да я спаси. От дългите криви нокти, разкъсали толкова жени преди нея. Тя беше дошла тук, очаквайки да срещне него, не малкия глупав Дани, за кого той говореше с толкова снизхождение и презрение. Него.
Музиката спря. Тишината спусна черните си лапи над двете самотни фигури. Заповедта беше отсъдена. Чернокожият мъж прокара широката си мазолеста ръка през голата глава. Изтупа нервно скъпото черно сако и се спусна обратно до крака му. Плътните бледи устни потръпнаха леко, карайки здравият черен конец, който ги държеше заключени вече години, помръдна заедно с тях.
Отново вдигна ръка. Един отмерен удар и тялото и се срути безжизнено на мръсната земя. Капчици кръв пропиха бялата риза. Беше опитал да отвори уста. Стоеше неподвижен и я гледаше безчувствено. Студената ръка потупа рамото му. Не беше усетил кога зловещият младеж се беше приближил толкова, беше толкова вглъбен в отвращението си от причинената болка, собственоръчно беше изстръгнал листчетата на красивото цвете с огнената главичка.
- Побързай, Лукас. Мисли си за сестра си, ако ще те накара да работиш по-бързо.
Огромните тежки ръце повдигнаха внимателно крехкото женско тяло и с бавни стъпки, той я понесе към сцената, внимавайки да не удари главата и в някой от ръбовете.
Си минор
Нежната мелодия галеше страните и с меките си безплътни пръсти. Тя лежеше върху капака на белия роял, червената рокля се отразяваше в гладката повърхност. Косите и се разстилаха разпилени във всички посоки, треперещите му пръсти внимателно ги бяха отместили от бялото и лице. Върху бледите устни беше засъхнала тънка струйка кръв, но той твърде много се беше страхувал да ги докосне, не смееше да опита кръвта и, не още.
Усети лекото и размърдване, учестяването на дъха и. Вдигна ръце от прашните клавиши, секвайки за втори път живота на музиката и потърси топлината на очите и.
- Хей, добре ли си?
Посрещна страха и със свенлива, едвазабележима усмивка. Говореше тихо, гласът му - нежен като песента на клавишите. В очите му се четеше непривично за него притеснение. Притесняваше се за нея, въпросът му изглеждаше толкова естествен, толкова логичен, никога не би позволил тя да пострада.
Дори не беше посмял да изтупа прахта, полепнала по тялото и от падането. Беше вързал ръцете здраво зад гърба и, разранявайки китките, въжето се беше оцветило и то в кръвта и, както пръстите му, както мислите му, тя лепнеше по него, а той се давеше. Давеше се в нея.